Исторически архив. Новина от предишния архив. Данните, оценките и препратките се отнасят за първоначалния период и не описват непременно настоящото положение. Вижте актуализираните ръководства.

Текстът на оригиналната статия

Преместване на дружества в България и обявяване в несъстоятелност — изображение от оригиналния сайт

Напоследък се появиха различни дружества, които предприеха целенасочено преместване на седалището си в чужбина единствено за да избегнат обявяването им в несъстоятелност по италианския правен ред.

Тази практика, макар да е създала много проблеми и неясноти относно възможността за обявяване в несъстоятелност, е изяснена от Касационния съд.

При преместване на седалището в чужбина Върховният касационен съд се е произнесъл в полза на компетентността на италианските съдилища.

Съдебното производство произтича от молба за обявяване в несъстоятелност, подадена от няколко кредитори срещу дружество със седалище в Италия, което само няколко дни преди подаването ѝ се е вписало в българския търговски регистър.

Касационният съд прие, че италианският съд е компетентен да обяви несъстоятелност по следните причини: 1) седалището на дружеството е било преместено в чужбина по-малко от година преди първата молба за несъстоятелност; 2) управителят на чуждестранното дружество е предоставил на партньорката на управителя на обявеното в несъстоятелност дружество общо пълномощно да действа в Италия и в чужбина от името и за сметка на чуждестранното дружество; 3) липсва реална и ефективна дейност в чужбина.

Въз основа на тези три основания Върховният съд прие за фиктивно преместването на седалището в чужбина — в конкретния случай в България — от дружеството, за което е поискано обявяване в несъстоятелност, тъй като центърът на неговите интереси продължавал да се намира в Италия, а не в България.

Въпросът е отнесен и до Съда на Европейския съюз, който потвърждава, макар и на различни основания, решението на Върховния касационен съд.

Според Съда на ЕС преместването на седалището в друга държава членка, като България, при запазване в Италия на центъра на основните интереси на дейността, също не препятства производството по несъстоятелност и компетентността на италианските съдилища.

Съдът на Европейския съюз посочва и припомня, че член 3 от Регламент 1346/200 на Съвета от 29 май 2000 г. относно производството по несъстоятелност установява правилата за определяне на компетентния съд.

Правилото, което трябва да спазват както италианските, така и българските съдилища, е следното:

Член 3.1. Компетентни да образуват производство по несъстоятелност са съдилищата на държавата членка, на чиято територия се намира центърът на основните интереси на длъжника. За дружествата и юридическите лица до доказване на противното се предполага, че центърът на основните им интереси е мястото на седалището им по устав.

Член 3, параграф 2. Когато центърът на основните интереси на длъжника е на територията на държава членка, съдилищата на друга държава членка са компетентни да открият производство по несъстоятелност срещу него само ако той има предприятие на територията на тази друга държава членка. Последиците от това производство се ограничават до имуществото на длъжника, намиращо се на тази територия.

Европейските съдии потвърдиха компетентността на италианските съдилища при несъстоятелност въз основа на местонахождението на центъра на основните интереси, който в разглеждания случай все още се намираше в Италия, а не в България.

Центърът на основните интереси по същество съвпада с мястото на управление на дружеството, определено въз основа на обективни обстоятелства, установими от трети лица.

По същество трябва да се отчетат местата, където дружеството длъжник извършва стопанската си дейност, където държи имуществото си, и наличието на договори за финансово управление, изпълнявани в държава членка, различна от тази на седалището по устав.

Цялостната оценка на описаните по-горе релевантни обстоятелства позволява да се установи компетентността на съдилищата на държавата по произход, като се обори презумпцията за компетентност на съдилищата на държавата членка, в която е установено седалището по устав.

Следователно използваното от някои фиктивно прехвърляне на седалището от Италия в България не издържа съдебната проверка нито в Италия, където Касационният съд се произнесе въз основа на националното законодателство, нито пред Съда на Европейския съюз, който ясно определи приложимата компетентност.